Ценността на човешкия живот

За да завършим с идеите на Кант, трябва да обясним какво представлява всъщност немския идеализъм, чиито представители са Имануил Кант, Георг Хегел, Артур Шопенхауер, Фридрих Шелинг. Философията на 19 век е белязана именно от идеите на немските идеалисти. Те смятат, че светът се основава на нематериалното и феномените могат само да се мислят, поставяйки най-високо мисълта.

Така Кант издига регулативните идеи на разума в рамка, в която човекът се осъществява като личност през призмата на всеобщите закони. Неокантианството стига още по-далеч, казвайки, че човек се себеосъзнава от всеобщи ценности, движещи цели епохи. Тези разбирания превръщат живота във възможност за реализиране на идеал и осъществяване на човека в завършена цялост.

В живота обаче, има много противопречия , които кантианството не отчита или поне не търси отговори. В съществуването на човека има ситуации, които поставят пред избор не да стигне до идеала, а дори да го пренебрегне. Това са етапи, които поставят на изпитание цялата ценностна система.

РАЖДАНЕТО НА ВЯРАТА ПРИ КИРКЕГОР

В своята книга „Страх и трепет“, Киркегор разсъждава над човешкото съществуване и моментите, в които то е изправено пред една специфична ситуациа, наречена абсурд. Датският философ е известен като християнски философ, поради своите разбирания за съществуването и неговия смисъл. В своята книга той разглежда една ситуация, пред която е изправен бащата на вярата – Авраам. В нея Бог и ска от него да убие сина си, за да докаже вярата си. Приемането на това можем да наречем абсурд. Това е централно понятие, което силно вълнува Сьорен Киркегор. Това е ключов момент в човешката вяра, тъй като оказва се, тя стои по-високо от разума. Именно в абсурда, човек екзистира или съществува. Като екзистенция обаче, единичното стои над общото.

МОДУСИ НА ЕКЗИСТЕНЦИЯТА

Екзистенциалните преживявания на човека Киркегор описва в три стадия. Те не са в йерархично подчинение, човек може да избира в кой да живее. Естетическият стадий е животът на Дон Жуан например. Там личността задоволява непосредствените си желания, без да се задълбочава. Всяко задоволяване води до ново желание. Това води до непрестанна неудовлетвореност, която може да бъде прекратена само от етическия стадий. Той е свързан с вечното като идея. Ако продължим с образа на Дон Жуан, ще дадем пример за етичния стадий на брака, при който стои идеята за вечността. Най=тежките избори обаче, са в абсрудното съществуване. При Авраам сложността в оправданието на постъпката му идва от там, че жертвата му не е интерес на общността. По точи начин той няма как да търси оправдание за себе си в разбиране от страна на другите. От друга страна, той трябва да приеме това и да обича Исаак , въпреки че е вдигнал ръка срещу него. Тък идва моментът на съществуването, в който е в непрестанна борба с отчаянието. Така любовта, изживяването на живота тук и сега, въпреки неговата абсурдност, е най-високият възможен избор. Киркегор смята, че вярващият човек е като рицар, който не се отказва от живота, колкото и абсурден да е той. Не вярва в идеи, а се бори за тяхното осъществяване практически.

МИТЪТ ЗА СИЗИФ (АЛБЕР КАМЮ)
Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.

Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание обаче той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първо го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Юпитер откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той Знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщеря му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Плутон не могъл да понесе гледката на опустялото си и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител.

Разказват също, че пред прага на смъртта Сизиф неблагоразумно пожелал да провери любовта на жена си. Той й наредил да не го погребва, да хвърли тялото му посред градския площад. Сизиф бил изпратен в ада. Разгневен от подобна покорност, толкова противоположна на човешката любов, той издействувал от Плутон разрешение да се върне на земята, за да накаже жена си. Но когато отново видял света, когато пак се насладил на водата и слънцето, на затоплените камъни и на морето, отказал да се върне в пъкления мрак. Подканите, гневът и предупрежденията не послужили за нищо. Той живял още много години в залива, край блесналото море, сред земните наслади. По необходимост боговете се намесили… Меркурий дошъл, уловил дръзкия смъртен за яката, отнел му радостите и го отвел насила в ада, където му били приготвили камъка.

Вече е ясно, че Сизиф е абсурдният герой. Абсурден колкото със страстите, толкова и с мъчението си. Презрението към боговете, омразата към смъртта и жаждата за живот му донесли това неизразимо изтезание, в което цялото същество се напряга заради нещо неосъществимо. Това е цената, с която се заплащат земните страсти. Нищо не се разказва за Сизиф в ада. Митовете са създадени, за да може въображението да им вдъхне живот. В този мит съзираме само едно тяло, напрегнато, силно, за да повдигне огромен камък, да го избута и да го извлече безброй много пъти по наклона; съзираме сгърченото лице, бузата, долепена до камъка, рамото, на което е опряна покритата с глина грамада, крака, който я поддържа, плътната прегръдка, чисто човешката сигурност на две ръце, пълни с пръст. В края на това дълго усилие, измерено с простора без небе и времето без дълбочина, целта е достигната. И Сизиф гледа как камъкът се търкулва бързо към онзи свят долу, откъдето той ще трябва отново да го изнесе до върховете. И пак слиза в равнината.

Именно в това завръщане, през тази пауза ме интересува Сизиф. Лице, което се измъчва тъй близо до камъните, само се превръща в камък! Виждам как този човек отново слиза с тежка, но равномерна стъпка към изтезанието, до чийто край никога няма да стигне. Този час, в който за малко си отдъхва и който неминуемо идва, както и неговото нещастие, е часът на съзнаването. Във всеки един от тези мигове, когато напуска върховете и навлиза малко по малко в убежищата на боговете, той надвишава съдбата си. Той е по-силен от своята скала.

Този мит е трагичен, защото героят му е съзнателно същество. И действително що за мъчение би било това, ако надеждата да успее го поддържаше на всяка крачка? Работникът днес работи цял живот, има все едни и същи задачи и тази съдба е не по-малко абсурдна. Но тя става трагична само в редките моменти, когато той я осъзнава. Сизиф, божи пролетарий, безпомощен и разбунтувай, знае колко безмерна е жалката му участ. Това мисли той, докато слиза. Прозорливостта, която би трябвало да представлява неговото мъчение, изчерпва същевременно неговата победа. Всяка съдба може да се превъзмогне с презрение.

Както има дни, когато слизането причинява болка, така то може да донесе и радост. И това съвсем не са празни приказки. Представям си също как Сизиф се завръща към своята скала, а болката е била само в началото. Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека: това е победата на скалата, това е самата скала. Трудно се издържа товарът на безграничното отчаяние. Това са нашите нощи в Гетсиманската градина. Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати. Така Едип отначало се покорява на съдбата, без да го знае. Трагедията му започва в момента на познанието. Но в същия миг, сляп и отчаян, той узнава, че единствената му връзка със света е прохладната ръка на една девойка. Тогава прозвучават тези величави думи: „Изживените години и висотата на духа ми ме карат да смятам, че въпреки толкова изпитания всичко е добре.“ Едип на Софокъл, както Кирилов на Достоевски, дава по този начин израз на абсурдната победа. Античната мъдрост достига съвременния героизъм.

Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието. — „Хайде де! При такива ограничени възможности?…“ Съществува обаче един-единствен свят. Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя. Те са неделими. Погрешно би било да твърдим, че щастието се ражда естествено от абсурдното откритие. Има също случаи, когато усещането за абсурда се поражда от щастието. „Смятам, че всичко е добре“ — казва Едип и тези думи са свещени. Те отекват в грубата и ограничена вселена на човека. Те свидетелствуват, че всичко не е и не е било изчерпано. Те прогонват от този свят един бог, влязъл в него с неудовлетвореността и жаждата за безполезни мъки. Те превръщат съдбата в човешко дело, което хората трябва съвместно да определят.

Тук е цялата безмълвна радост на Сизиф. Неговата съдба му принадлежи. Скалата му е негова вещ. Освен това, когато съзерцава мъката си, абсурдният човек кара да замлъкват всички идоли. В света, внезапно възвърнат към своето безмълвие, се надигат хилядите възхитени малки гласове на земята. Несъзнателни и загадъчни навици, зов на всички лица, те са необходимата друга страна, цената на победата. Няма слънце без сянка, трябва да познаваме нощта. Абсурдният човек потвърждава това и усилието му няма никога да завърши. Ако съществува лична съдба, няма да има друга, която да стои над нея, а ако все пак има, той я счита за неизбежна и презряна. Колкото до останалото, той се смята господар на своите дни. В този особен миг, когато човекът се обръща към преживяното, Сизиф, завръщайки се към скалата си, съзерцава този низ от несвързани действия, които са съдбата му, създадена от него, завършена пред взора на паметта му и запечатана накрая от смъртта. Убеден по този начин в дълбоко човешкия произход на всичко човешко, като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Скалата продължава да се търкаля.

Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

Митът за Сизиф
Книгата завършва скицата на най-поразителния абсурден бунтовник в историята на човечеството. Това е Сизиф, когото „боговете осъдиха да издигнат огромен камък на върха на планината, откъдето този блок неизменно се търкаля надолу. Героят на мита получава наказание за земните си страсти и любовта към живота. Известно е, „че няма по-лошо наказание от безполезна и безнадеждна работа“, но героят презира жребието, което му е паднало. Животът му е изпълнен с нов смисъл, в който съзнанието завладява съдбата, превръщайки страданието в радост. Мъченията, преживени от Сизиф под тежестта на камък – това е бунт срещу абсурдния свят.

Съществуването на съвременния човек е подобно на съдбата на Сизиф – до голяма степен е абсурдно, изпълнено със скука и безсмислие.Но човек може да намери смисъла на живота, като отхвърли самоубийството. Чувството за абсурд, което възниква в резултат на осъзнаването на абсурда, ще му позволи да надцени съдбата си и да стане свободен.

Сизиф учи на най-висока вярност, която отхвърля боговете и движи камъни … Една борба за върха е достатъчна, за да запълни сърцето на човек. Сизифът трябва да се представя за щастлив.